Преселническо Калчево в Бессарабия

Сега, когато в България е толкова голям интересът към бесарабските българи, трябва и ние да се обърнем към времето на нашите прадеди и да проучим историята на родните ни селища.

Село Кàлчево (Болградско) се намира в региона на компактното разселване на българите — в южната част на Бесарабия, т. нар. Буджак, на 25 км от районния център Болград. Селото е българско, говори се

североизточен български диалект; общо са 1087 домакинства с 3760 жители.

Ще се опитаме да проследим историята на възникване на село Калчево (в «Българското Водворение» то е регистрирано като колония под управление на Попечителния Комитет на българските колонии в Русия).

Сведенията за Калчево са твърде противоречиви или пък просто липсват в някои от източниците. Причините за това са няколко:

I. Основано е сравнително късно, във втората половина на ХIХ век, и съвпада с масовото преселване на бесарабските българи в Таврия.

2. Свързано е с вътрешната миграция на населението в пределите на Буджак.

3. Първите калчевци не са преселници от конкретно българско село или град, а са и от други бесарабски селища, което предполага поне отначало смесен тип население.

Тук са засегнати следните проблеми:

1. От миналото на Калчево:

— основаването на Калчево (Бесарабия);

— името на основателя му;

— названието на селото;

— първите му жители и техният език.

2. Съвременното Калчево, Болградско.

1.2.1. От миналото на Калчево, Болградско

За основаването на село Калчево има четири версии.

Първата, смятана за погрешна, принадлежи на изследователя Г. Занетов, автор на статията «Българските колонии в Русия». Тя гласи, че селото е основано през 1830 година, когато жители на Ямбол и Сливен се прехвърлят в Русия и едната част от тях заселва съществуващите вече колонии. А другата, по-голямата част, заема свободните земи в югоизточната част на Бесарабия, в Буджакски окръг:

«Новообразуваните колонии са следующите: Твърдица, Ивановка,

Пандаклия,..., Калчево, ...»

Може да се предположи, че авторът случайно включва Калчево в този списък, още повече, че нито архивни документи, нито следващите изследвания потвърждават това. И първите калчевци би трябвало да са от Сливен или Ямбол и да говорят югоизточен диалект, но това не е така.

Втората версия е записана в архива на село Калчево и в музея на Калчевската гимназия (без посочени източници): «На седем километра от село Кубей се появиха пет хутора... Най-заможният от тези българи,

Янко Калчев, през 1857 година събира представителите на петте хутора и те вземат решение хуторите да се обединят в едно село... Към 1861 то е заселено и наброява 330 домакинства.»Тези данни не са подкрепени

с архивни документи, броят на домакинствата не се потвърждава от И. Иванов и А. Клаус (вж. таблицата).

Същата година посочва и изследователят Николай Кауфман: «Калчево от град Болград (1857)».

Третата хипотеза е 1861. Тя се поддържа от повечето историци:

— от И. Иванов: «В 1861 году образовались на границе еще две земледельческие колонии: Калчева и Кайраклия».

— от Йов Титоров: «През 1861 година въ времето на емиграцията в руска Бесарабия основаха още три български колонии: Кайраклия, Калчова и Нов Болград».

— от Вл. Дякович: «Калчова. 1861. Българско».

— от авторите на Украинската енциклопедия8: «Калчева засновано в 1861 роцi».

— от съвременните молдавски доктори на истор. науки И. Грек и Н. Червенков.

Ние предполагаме, че всички заемат тази дата от И. Иванов или Й. Титоров. Годината — 1861 — съвпада с времето на преселването на таврическите българи. Възникват логически противоречия: ако изселването

става през 1861, защо те не отиват в Таврия? Или колонията възниква преди пролетта на 1861, или след преселването на таврическите българи.

Четвъртата година — 1862 — фигурира в Приложението II (с. 23) в книгата на А. Клаус «Наши колонии». Към тази версия след 90 години се връща филологът С. Б. Бернщейн, един от авторите на първия «Атлас

болгарских говоров в СССР» (Москва, 1958), който обяснява появата на Калчево с големи промени в живота на бесарабските българи след Кримската война 1853-1856 година. По Парижкия трактат южната част

на Бесарабия се дава на Молдова, но след започналите там притеснения българите тръгват обратно към руския Буджак, търсейки свободна земя до новата граница, и тогава се появяват три нови села, включително

Калчево.

Според нас 1862 година е най-реалната, понеже за пръв път тя е посочена от А. Клаус в книгата «Наши колонии», издадена през 1869, само няколко години след появата на новата колония. Още нещо

— авторът є оперира с точни цифри — количество земя, отпусната на

новообразуваните колонии:

а) 3, 360 десетини за колония Караклия;

б) 6, 847 десетини е дадено «в наделе проживающим здесь, также с давнего времени особыми хуторами, выходцами тех же колоний (Болград и Табак — С. Т.), в числе 138 семейств, они образовали здесь колонию

Кальчеву»;

в) остатък — 4, 241 десетини — за колония «Болгария».

Такова сериозно издание като «Енциклопедия България» пропуска Калчево по непонятни причини.

Един от съвременните изследователи, В. С. Зеленчук, говорейки за преселванията през 1861-1862, има предвид само таврическите българи и не споменава за още три села в Русия, основани през същия период.

Българският историк Елена Хаджиниколова изброява българските селища в Русия (сред тях и «Калчевска») и прави уговорка, че названията са същите, но броят им е различен: 44 (1859), 46 (1862), 49 (1864).

«Разликата се получава от появата на нови селища и нови имена. Така през 1862 се появяват селищата Джолтай и Саталък Хаджи, а през 1864

— освен тях и селищата Чокмейдан и Калчева (? — С. Т.). Като се има предвид, че се практикувало създаването на нови погранични селища или колонии, може да се допусне, че и новопоявилите се имена са названия

на такива». Не е ясно обаче откъде е взета посочената от автора година

— 1864 (става дума за Калчево).

Всъщност данните за 1862 година от А. Клаус и И. Иванов за Калчево не се разминават много (138 семейства и 111 семейства), но не е възможно през 1862 година броят на жителите (591 души) да е по-голям от този за 1869 (352 души). Ако имаме предвид, че броят на домакинствата се увеличава от 88 (И. Иванов) до 125 (А. Клаус) и то закономерно, може да се допусне, че греши А. Клаус.

Съществуването на хутора се потвърждава от статистическите данни на Росийската империя за 1859 г., където той е записан под № 298, 4 участък, Акермански уезд, т. III (Бессарабская область).

Интересен документ открихме в Държавния Архив на Одеска област (ДАОО, ф. 6, оп. 4, д. 20017). Делото «О самовольной отдаче Болградскими колонистами, проживающих на Калчевских и Кайраклийских хуторах в оброчное содержание шинков» е започнато на 27. II. 1860 и е завършено на 17. Х. 1861.

Управлението на Българските колонии в Молдова моли Попечителния  комитет да се разбере защо

«Измаильского округа Болградские колонисты, проживающие на Калчевских и Кайраклийских хуторах, оставшихся в пределах России, самопроизвольно отдают существующие на тех хуторах шинки в оборот в собственную пользу». След проведеното разследване Попечителството отговаря на г-н Новорусийския и Бесарабски Генерал-Губернатор, че те са използвали тези пари за себе си, защото след прокараната нова граница, която ги отделя от Болград, те са се смятали за отделно общество и «о желании своем остаться

в пределах России объявили тот час по заключении Парижского трактата». Те са оправдани и делото е приключено (вж. Приложението).

И така до края на 1861 година те се водят «Калчевски хутори» (а не село). Архивният документ доказва съществуването на хуторите и преди 1856. Тук са живели основно болградци, използвали отначало земите

само за кръчми, за пасбища и др. Не случайно Молдавското Управление ги смята още за свои поданици, тъй като Болград през 1857 преминава към Молдова. След сключването на Парижкия договор те са длъжни

да направят избор и го правят: остават тук, в Русия, като «отделно общество» — «Кальчевы-хуторяне».

Тук е необходимо да се разграничат понятията «първите заселници», «махала» и «село». Дотук изтъкнахме четири различни версии не само «...Калчово... има прекрасна църква.» Й. Титоров. Българите в Бесарабия, 1903, с.81 защото авторите им ползват различни сведения, но и защото явно застъпват раз лични понятия: дали те имат предвид първите заселници на селото, отделни селца («хутори») или самото село (колония), по-

точно кой от етапите на образуването на селището те смятат за негово начало.

През 1857 година калчевците решават да се обединят (те остават зад границата с Молдова), но не в село, както е записано погрешно в Архива на с. Калчево, а в Калчевски хутори по името на единия от тях. Явно това

кара някои специалисти да посочват 1857 за година на основаването на Калчево (вж. втората версия).

Молдавската страна започва да притеснява бесарабските колонисти.

От 1860 година те отправят молби за прехвърляне в колониите, подчинени на Русия (ДАОО, ф. 6, оп. 4, д. 20001, д. 20241, с. 20263 и др.). Особено много се преселват от град Болград след вълненията през ноември

1860. Явно тогава Калчевските хутори се попълват от нови колонисти, разрастват се и това дава основание на другите изследователи за посочат 1861 като година на образуването на колония Калчево (виж третата

версия) и още две села.

Вече през 1862 хуторите са регистрирани официално като колония в Русия (вж. четвъртата версия).

Такава е според нас историята на появата на бесарабското Калчево в българското «Водворение» през ХIХ век. Необходимо е да се открият и други архивни данни за колонията след 1862. За основателя на колонията научаваме от «Историята на село Калчево», намираща се в Музея на Калчевската гимназия: «Самый

богатый владелец овец, Янко Кальчев, в 1857 году собрал старейшин всех хуторов... После объединения во главе села стал сам Янко Кальчев (подчертано — С. Т.), он собирал налоги с жителей села. Разбогатев на

махинациях и обмане как местных жителей, так и правительства Кальчев был изобличен и освобожден от должности старосты. От переĕхал на жительст во в г. Кишинев».

Първо, името Янко Кальчев не се среща в списъка на богатите притежатели на овце, които придобиват земя извън пределите на колониите.

Второ, тази история напълно повтаря факти от живота на богаташа К. Минков.

Кирил Минков и Дмитрий Каназирски се смятат за най-заможните хора през първата половина на ХIХ век. През 1833 К. Минков (или К. Минко) — владелец на 3500 мериносни овце — получава в оброчно

съдържание 1466 десетини свободна земя до с. Дмитриевка (ДАОО, ф. 6, д. 3758, л. 2), през 1834 получава още 3000 десетини свободна земя до село Главан. Той се занимава с търговия, продава сирене, вълна и др.;

освен това е собственик на кръчмата в Чешма-Варуита. Къщата му в Болград е на най-хубавото място в града — «на кюшето срещу Събора».

Към 1838 година, според историка И. Мешчерюк, той е притежател на 6050 овце. Вероятно той е продължил да търси свободни земи. Такава е низината, недалеч от Болград (на мястото на днешното Калчево), която е

много удобна за кошари.

Й. Титоров, разказвайки неудачния опит на болградските жители да изберат през 1848 за староста българина Калчо Минкова, съобщава, че на него след това било забранено да живее в Болград и той заминава за

Кишинев, «където и живее до дълбока старост».

В историческия разказ на войвода Генчо Къргов, записан от сина му М. Греков (Ст. Чакъров) нещата са описани по друг начин.

В Болград е бил избран съвет от 4 човека за подобряване на живота на бесарабските българи (по инициатива на М. Бутков). Дядо Калчо Минков, недоволен, че Дм. Каназирски е влязъл в него, а той — не (и двамата са били известни и богати), пуска слух за «панщина».

Българите се бунтуват. Калчо се скрил, а после изпратил жалба до царя. Бутков са го уволнили, а дядо Калчо бил принуден да напусне колониите като немирник. Разказвачът си спомня и за годината — 184828 (съвпада с тази на Титоров).

Старите калчевци, когато говорят за миналото, винаги си спомнят името на дядо Калчо, когото смятат за основател на селото.

Но как да се върже цялата тази поредица от имена (без Янко Калчев, това име не фигурира в литературата): Кирил Минков, Калчо Минков, дядо Калчо?

В една от статиите на Г. Занетов се натъкваме на следното: «Между скотовъдците по-първи са били: Дм. Каназирски, Калчо Минков, сина му Кирил и др.» (подчертано — С. Т.). Под Благодарственото писмо от

1839 се е подписал само Кирил Минков (т. е. сина му?), а подава жалба до царя Калчо Минков според автора на статията. Тук явно става дума за случайна грешка, защото това всъщност е едно лице: Й. Титоров: «Дядо

Калчо Минков, официалното име на когото бе Кирил Минков», Г. Занетов:

«Кирил Калчов Минков. С трите имена на Минков всичко е обяснимо:

преселниците, идвайки от България в Бесарабия, си пазят пълното име, но в Русия, където се използват основно лично и фамилно име, при записването на трите е възможно да се образуват различни варианти, както тези на Минков. И той дори е по-известен като дядо Калчо (Минков), отколкото Кирил Минков (последното фигурира в официалните документи).

И така за основател на колония Калчева може да се смята дядо Калчо (Кирил Калчов Минков) от град Болград. Потвърждение на това е ценният за нас (и май че единствен) литературен спомен на Генчо Къргов, преселник от България в Бесарабия по време на Руско-турската война 1828 — 1829: «Дядо Калчо държеше много овце и имаше особена мушия, наречена «Калчевите къшли», отгоре над селото Вайсал».

Не съвпада едно: дядо Калчо напуска Болград в края на 40-те — началото на 50-те години, а Калчова колония възниква в началото на 60- те. Или колонистите дори след време запазват името му, или — което е

по-вероятно — първите колонисти «усядат» на тези земи по време на Кирил Минков, още през 40-те години на ХIХ век.

Калчево, Калчева, Кальчева, Кальчево, Калчевка, Калчовка — това са вариантите на името на селото.

То може да е образувано по два начина: Калчево — от името Калчо с - ево и Калчево от фамилното име Калчев с -о (ако се приеме, че основателят е Янко Калчев). По-реален изглежда вторият начин, образуван по модела на бъл гарското Калчево (Ямболско).

Но едно от първите посочени имена (К. Иречек, Й. Титоров — Калчова) точно показва произхода на ойконима: Калчо — Калчова колония, т. е. на дядо Калчо (още веднъж се отхвърля хипотезата за Янко Калчев).

Кальчево и Кальчева — това е руският вариант на името (л > л’). Окончанието -а може да се представи като опит названието да е съгласувано в женски род (срв. А. Клаус: «Они основали колонию Кальчеву) (това е притежателно прилагателно, образувано от собствено име с -ев).

Калчевка и Кальчевка; Калчовка [Калчуфкъ] са разговорните варианти съответно на руски и български език.

Калчево (Кальчево) от среден род и Калчева (като застинала форма на прилагателно) присъстват като официални имена на селото.

За второто име на селото — Къшлє, Къшлити — не е известно в литературата. Интересно е, че то почти не е познато на самите калчевци, но редовно се използва от жителите на съседните села (например Кубей и

Пандаклия). За основателя на селото дядо Калчо се знае, че тук той си имал къшла. Спомнят си го старите хора от село: дядо Васьо Марков, дядо Георги Пелтек и баба Дора Каназирска. За това пише и Й. Титоров: «Калчова носи наименованието си от името на дядо Калчо Минков, жител от град Болград, който на това място е имал своя къшла (кошара)».

Множествено число, което предполага наличие поне на няколко или много къшли (това е отразено само в спомена на Г. Къргов, вж. по-горе).

Аналогията с имената на българските селища се основава на факти от цялото етническо землище. Връзка на това име може да се търси с названията на селища в България от североизточния район, от който всъщност са пре селници калчевците. «Къшлите — колиба, 1878, вж. Ябълка... Ябълка — село, образувано от колиба Балканците, к. Драганова градина, к. Къшлите и к. Ломът с указ от 1951, вж. Габрово»; «Калчовци — колиба, в България от 1878, Габровско» и «Калчевска (Калчовска) — махала, в 1880 броен към Троян, уточнено име през 1966 (Ловешко)».3Къшлите като една от ранните форми на капиталистическото предприятие в селското стопанство е известна в Източна България през първата половина на ХIХ век. В Буджак те се появяват още през 1809 година и за десет години броят им надхвърля 80. И. Мешчерюк им дава подробна характеристика и ги нарича «кооператив овчаров»: «Следует отметить одну особенность этих кышл... Они часто располагались в непосредственной близи друг от друга, а в отдельных случаях представлялись объединенными хозяйствами нескольких крупных совладельцев».38 Те още се наричат «заведения», «зимовники», «кошари», «хутори». Според нас през 30-те — 40-те години, когато в Бесарабия добре се развива животновъдството, се търсят нови земи и тогава болградските притежатели на големи скотовъдни стада «откриват» тази земя (както беше каза но по-рано това е низина с река Ташбунар). Понеже в цялата местност няма нищо освен техните кошари, съседните села я наричат Къшли: къшли (кошари) > Къшли (топоним) — от нарицателно име то минава в собствено.

Първата или най-голямата е била на дядо Калчо, прочутият богаташ от Болград. От «Калчевите къшли» тръгва «Калчевски хутори» (преведено на руски) и после — първото име на колония Калчова. Това навежда на мисълта, че в «Къшлийските» земи първите колонисти се заселват не през 1862, не през 1857, не дори през 1848, а по-рано, когато се търсят свободни земи, някъде в края на 30-те — началото на 40-те години на ХIХ век

отначало като отделни къшли, а после махали от къшли (хутори).

Второто име на селото — Къшли (членувано Къшлити) е вторично — така се е наричала цялата местност и оттук вследствие стесняването на значението: Къшли (местност) > Къшли (село, намиращо се там) по

метонимичен път от топоним то се превръща в ойконим.

За първите жители на селото Според 84-годишният дядо Васьо Марков, жител на село Калчево, на това място отначало било «пущинак: единият тук, другият там, третият там». Неговият прадядо Еньо е минавал през тези земи като се връщал от Кортен в Катлабуг и може би е имал предвид отделните къшли. По време на отделяне на Калчевските хутори тук живеят основно болградци. Те са от Туканската махала, защото там са живеели най-заможните. Ролята на туканците от Болград подчертава и С. Б. Бернщейн. Известно е, че родовете Каназиря и Плачковци са от града. При заселването на колонията идват и от други селища: Марковите от Катлабугата, Арнаутовите от Каракурт и др., но най-много са от Болград.

Хората се разселват по родове и затова и досега казват Еньово дере, Плачково дере, Плачковския баир, Колашко дере (вж. Картата в Приложението).

Според старите жители на селото в Калчево не са били всички българи: повечето са били «тукани, българи», но е имало и няколко семейства гагаузи (в северната част на селото, «от стария клуб наляво по горната улица») и молдовци («по-надолу в чииря»). Досега говорят: «Той живеĕ в гагаузката махала (гагаузката улица)». Говорело се български, гагаузки, молдавски, руски, но скоро, асимилирани от българите, те усвояват езика им.

Сред първите жители на Калчево са Иван Плачков, Дмитрий Деревенский, Николай Банков, Дмитрий Касим, Даниил Окулаш (данните са от Архива на село Калчево).

Езикът на първите заселници може да се чуе «на живо» от старите жители — те, както дядовците и родителите им и както всъщност децата и внуците им, го учат «на ухо»: и тук, и в цяла Бесарабия съществува

говорим български диалект, но не писмен.

Населението в Калчева колония отначало е било доста смесено, но явно повечето са били все пак туканците, защото побеждава техният говор. И сега в село се говори североизточен диалект, наречен в Бесарабия

чийшийски. Така говорят сега в Чийшия, Импуцита, Таш-бунар (съвр. Огородное, Владычень, Каменка) и др. На този език се е общувало и в други бесарабски селища, но там и в самата туканска махала той не се запазва: в Болград след 1830 година се налага сливенският говор.

В Калчево добре се пазят основните белези на чийшийския говор (полупрегласен ятов изговор, изпадане на х в началото и в интервокално положение на думите, показателни местоимения тоо, тао, теĕ, футурна

частица жъ (ж) и др.

Това е още едно доказателство, че първите калчевци напускат Болград по-рано, през 30-те — 40-те години на ХIХ век, когато там влиянието на сливенския и ямболския говор все още не е засилено. Нямаше да е така, ако първите заселници на Калчево бяха тръгнали от Болград през 60-те години на ХIХ век, когато влиянието на сливенския говор е вече неоспорим факт, както в самия град, така и в околните му села.

Една от информаторките ми, 86-годишната баба Саша Пелтек, отбелязва следните варианти в говора на самите калчевци: кирти и кирдетъ, нушкувъ и ноштовата, вудъ и удà, което може да свидетелства за различния произход на калчевците (но да не забравяме и за «чуждодиалектното» обкръжение на Калчево) (вж. картите с изоглосите в Приложението).

Топалова Светлана.