Трети март - денят на Българското възкресение

ЧЕСТИТ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК, БЪЛГАРИ!!!

ОБИЧАЙТЕ РОДИНАТА СИ, КЪДЕТО И ДА СТЕ! ТЯ Е ПРОПИТА С КРЪВТА НА НАШИТЕ ДЕДИ. ПОМНЕТЕ НЕЙНОТО ГЕРОИЧНО МИНАЛО,

ЗА ДА ИМАМЕ СВЕТЛО БЪДЕЩЕ!!!

ВЕЧНА СЛАВА НА ХИЛЯДИТЕ БЪЛГАРСКИ  ОПЪЛЧЕНЦИ,  РУСКИ, УКРАИНСКИ, БЕЛОРУСКИ, РУМЪНСКИ И ФИНСКИ ВОИНИ, ДАЛИ СВОЯ ПРИНОС, А НЯКОИ  И ЖИВОТА СИ, ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО  НА БЪЛГАРИЯ ОТ ТУРСКО РОБСТВО!!!

НАРОД, КОЙТО НЕ ПОМНИ И НЕ ПОЧИТА СВОЯТА ИСТОРИЯ, НЕ МОЖЕ ДА ОЧАКВА ДА ПОЛУЧИ УВАЖЕНИЕ ОТ  ДРУГИТЕ НАРОДИ ПО СВЕТА.

Трети март – нашият национален празник,  е денят на българското възкресение и свобода. „Понеже е състояние на духа, свободата не може да се подари“. За нея се воюва – със слово и с оръжие .Свободата е право и отговорност. Свободата е религия на силните, на гордите и достойни хора, които не приемат регламентите на робството .„Историята на свободните хора никога не се е пишела от случайността, а от избора – от техния избор “(Айзенхауер). А нашият народ, потомък на Аспаруховите прабългари, е горд и достоен народ. Той избра свободата и я заплати с цената на свидни жертви. Шипка, Шейново, Плевен - места светини на българската чест и воля за свобода, паметници на чутовния подвиг, сътворен от руската армия и българското опълчение в страшните боеве на 1877 – 1878 година за всяка педя земя. Защото:

„България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни  съзре, ако би бегали, да мрем по-добре ! “

Трети март – към този ден народът ни върви през пет робски столетия: от страстния призив на атонския монах Паисий  „Ти, българино, не се мами, знай своя род и език …”, през революционните комитети на Апостола Левски, та до пролетта на 1876 година  - Априлското въстание – великото пиянство на един народ, тържеството на българския дух! Енергията, набирана цели пет века, избликва като вулкан – балканският юнак се пробужда от вековния си сън. Черешовите топове възвестяват пробуждането на роба … Защото „дървото на свободата трябва да бъде наторявано от време на време с кръвта на патриотите и тираните “ (Томас Джеферсън). Историята е разказ за свободата. Българският народ написа този разказ чрез подвига и саможертвата на титаните на националната революция - Раковски, Бенковски, Каравелов, Ботев, Левски … но и чрез безименната саможертва на обикновените хора, повярвали,  че могат да бъдат свободни, и направили своята голяма крачка към бъдещето. За да го има Трети март – денят на българското възкресение, на извоюваната българска свобода!

Уважаеми читатели! По случай днешният Национален празник на България представяме на вашето внимание разказ от един всеотдаен свещеник, неуморим краевед, самобитен писател и голям българин, родолюбец Константин Канев, поместен в книгата му “Юдина ела”. Действието се развива в родното село на автора - Момчиловци (Горно Дерекьой, България) и околните села.          

В разказа авторът е описал как един монах още през 1813 г. е обикалял селата в Родопите и е сеел семената на свободата, повдигал е народния дух както Левски и като него е намерил смъртта си на бесилката. Показал е още, че неговото свято дело не е отишло нахалос и как  хората от този родопски край са вярвали в думите му и възванието на епископ Софроний Врачански, години наред очаквайки с нетърпение руските войски, както и вълнението с което са ги посрещнали. Ние днес можем да си говорим много неща за този исторически ден, причини, следствия, политически игри, изгоди...., давайки противоречиви оценки, но не трябва да забравяме, че изхода от тази война си е бил животоспасяващ за обикновените хора. Нека се потопим за малко в ония времена и да почувстваме мъката и родостите на нашите предци в разказа на Канев.          

Добричковата Кукувица

                                                                              Прифоркало е пиленце

                                                                      През Рожен, през планинона.

В лето господне 1813 един безимен монах от Влашко премина Дунава и през Родопите се упъти към беломорския бряг, за да отиде в Зографския манастир. Този монах беше предрешен с арнаутски дрехи. На гръб носеше кожена торба с книги, а в друга –бохча със скрито в нея расо и килимавка. В торбата бе скътал и нова книга на епископ Софроний Врачански, а в пазвата носеше възванието му към поробения български народ да посрещне и подпомогне руската войска, която се биеше по туй време с турската.

В началото на месец декември през преспи и снегове монахът премина Рожен и се спусна през Кутелския път към долната махала (Соколци). Цял беше покрит в сняг, а по прошарената му брада и мустаци висяха снежни ледунки. В това село пътниците търсиха през зимата подслон, топлина и отмора и това бе накарало Саръ Волчо кехая и син му Кольо кехая да поддържат стая за странници в горния край на селото на пътя от Рожен. В нея хората намираха сушина и храна за себе си и за добитъка.

Монахът влезе в одаята, свали тежкия товар, изсуши дрехите си на буйния огън, а кехаицата му донесе кочанювата чорба и чер хляб. След малко одаята се напълни и с други пътници. Питаха се помежду си кой откъде и закъде е тръгнал. Странният “арнаутин" казваше, че е биляр-лечител и носи билки за лекуване. На другия ден, когато всички си отидоха, той попита кехаицата:

-Има ли в това село черква?

-Има параклис в Добрикоската плевня насред селото-отговори му тя.

Втората вечер тайнственият пътник отиде до дома на стар Добрика, в чиято плевня се криеха в стара икона и тъмно кандило. Събраха се в плевията мъже и жени, а арнаутинът извади от бохчата си черно расо и се превърна в калугер. От кожената торба извади книги, кръст и босилек. На софрата пред иконата сложи голяма и дебела книга, каквато никой до тогава не бе виждал, та всички я гледаха с благоволение.Беше с твърди корици, облечена в кожа, а по краищата ошарена.

Монахът говореше тихо, но пламенно за християнската вяра, за род и отечество и за това, че наближава денят на избавлението. Накрая заприказва за руския Дядо Иван, който брани поробените християни и че идва денят, когато ще мине Дунава и ще ни освободи от поганското иго.......След това монахът отвори книгата и зачете: ”Того ради аз, Софроний потрудихся и преписах сию свещеною книгу на болгарский простий язик, понеже вси простий болгарскй народ да разумеют сказуемая, и всякий да наставит себе на пут правий и истинний...” По нататък монахът прочете възванието на епископ Софроний към българския народ по случай Руско-турската война: “Имайте ги руските войни, като единородний ваши братя, вярно и любезно им услужвайте и нагостете и почитайте ги, а където искат да отидат, правилно посочвайте пътя им. Но най-много, християни, да се пазите от юдинско предателство, като от огън генски....”

За пръв път старци и жени от долна махала (Соколовци) чуха молитвата на български език, за пръв път видяха българска книга, проумяха що е отечество, свобода, узнаха що е руски цар и руско войнство.

-Далече ли е времето, отче, кога ще дойде руският цар, по какво ще го познаем?

- Ще има много поличби, старче, но за вас поличбата ще бъде, когато КУКУВИЦА ПРОКУКА посред зима в Пилешки камен......Тогава да знаете, че е дошъл часът на вашето избавление от турско робство.!

На другият ден арнаутинът –биляр задяна торбата с книгите, прихвана бохчата с огънатото в нея расо и отиде в Горната махала (Момчиловци). Тук във Вълкушинската плевня, която бе превърната в църква-параклис, се събраха повече хора. Закачиха иконата, виснаха и окаденото кандило, а върху голяма каменна плоча, поставена на стара зелева каца, монахът сложи и голямата книга-СОФРОНИЕТО. И тук повтори същото. На сутринта Волку го помоли да остави книгата за селото и му я плати с една златна пара.

На другата вечер монахът преспа в Хубченската воденица при своя стар познайник Митре Арнаутина. Цялата нощ говореха за Руско-турската война, за светогорските манастири, за Дяда Ивана, за очакваната свобода.....След полунощ Митре изпрати калугера ведно със син си Райчо през Хубченската кюприя за село Левочево............

И тук зографският монах намери добър прием. Левочевските дюлгери и абаджии радушно, с умиление слушаха думите му за род и вяра, които вдъхваха надежда за избавление. Левочевци го задържаха да им отслужи коледна литургия и тогава той им откри, че се нарича йеромонах Христо. Кой издаде тази първа литургия в село Левочево и до сега не се знае, но някой го бе сторил, та скоро турците заградиха параклиса и уловиха Христо йеромонаха, а на първия ден на Коледа той беше обесен в долния край на селото на едно старо дърво, както си бе облечен в арнаудски дрехи. Погребаха го в една градина без кръст и без знак. Само старите жени по Коледа ходеха и палеха свещи в снега за поп Христюва душа.

Йеромонах Христо издъхна на левочевската бесилка, но вярата и надеждата пуснаха дълбоки корени в родопската душа....и първите три села южно от Рожен зачакаха Добричковата кукувица да прокука от Пилещи камен. Зачака я цялото Ахъ Челеби, което обърна поглед на север към руската земя.

Когато жестоки кърджалии кръстосваха Родопската планина и носеха смърт и грабежи, когато се занизаха турските табори през Чепеларе и Рожен да потушават гръцкото въстание и обратно караха примрели гръцки роби и робини, когато се подхвана Руско-турската война от 1829 година, родопчанинът запя нова песен:

Покачи се, Яну мари, на висок чардак,

Та да видиш, Яну мари, как ми се бахтот,

как ми се бахтот, Яну мари,

турци с москофе....

Тогава споменът за Добричковата кукувица възкръсваше в народната памет, даскал Савю Димитров още 1866/1867 година на два пъти през бури и снегове ходи в Пловдив при Найден Геров и докара четири товара българославянски книги за Долна и Горна махала. Когато жените от нашите села ходеха да жонат на аги и бейове, а през зимата прегладнели и прегърбени предеха ден и нощ и тъчеха аби за турския аскер, когато същите тези жени с хурки и мотовилки гонеха гръцките владици, а мъжете със сопи и мотики въстанаха против Гюмушгердановата ангария...смелост им вдъхваше преданието за “кукувицата” и големееше в народната душа....

Когато през страшната пролет 1876 година поробителите събраха оръжие, разполовиха стадата, ограбиха печалбата от родопското население, а селата тръпнеха в ужас и страх от злокобните слухове за кланета, отново се заприказва за скорошното появяване на добричковата кукувица......А когато Дядо Иван отвори война на турчина, Добричко бе на Роженската мандра и по цял ден се ослушваше няма ли да чуе кукувицата, която Христо йеромонах беше им предсказал. Минаха в тръпно чакане летните месеци и настъпи зима. Тогава вместо кукувица пропукаха пушки и през Роженския проход затече върволица бягащи войници от Сюлейманпашовата ордия. Манафи с викове и псувни грабеха каквото им падне пред очите, премръзнали жени охкаха и проклинаха, заденали на гръб бохчи и малки деца..... В изоставените села се разбиваха врати, пламнаха пожари, колеха се волове и крави. Добричко избяга със семейството си в своята колиба на Пилещи камен. Той ходеше по гората да събира дърва, за да стопли измръзналото си семейство и от време на време от една борика гледаше какво става в селото. Един ден видя как войници въвеждаха коне в храма. Добричко зарида като дете и в този момент видя откъм Рожен сиво пиле да маха криле. То направи няколко кръга над гората и кацна на Пилещи камен. С притаен дъх Добричко го наближи, видя посребрената му гушка и сърцето му трепна-беше кукувица.Тя се подплаши, изхвръкна от клоните и стъпи на старата борика, чиито корени бяха сграбили Пилещи камен. Поклати опашка, изпъна шийката си и се чу: “КУ-КУ...КУ-КУ ..... ...КУ-КУ .....” Добричко плесна с ръце, обърса сълзите си и с висок глас се провикна, за да го чуе цялата гора:

-Чух те, кукувичке, сега мога и да умра!

На другия ден се разнесе радостната вест, че ДОБРИЧКОВАТА КУКУВИЦА Е ДОШЛА, ТУКА Е ДЯДО ИВАН!.... Новината бързо обходи всички колиби из гората и внесе лъч на бодрост и надежда в душите на изтръпналото население.

Три дена чакаха дерекьовци да се покажат русите на Рожен, а на четвъртия откъм Рожен се появи голямо петно. То се движеше и всяка минута се увеличаваше, докато покри цялото било. И тогава всички познаха, че това са русите и започнаха да викат: “Вижте ги брееееей, вижте ги, русите идват-русите-е-е!.... Доведе ги най-сетне Добричката кукувица.”- и се втурнаха към Долна махала да ги посрещнат.

Камбаните и на двете села биеха, църковните хоругви се развяваха, децата тичаха, майки плачеха от радост, мъжете хвърляха фесовете и се кръстеха. Сипнаха се русите низ кутелските завои, знамето им се развяваше вече насред селото, а краят им бе още в Рожен. Посрещна ги старо и младо. Там беше и стрико Добричко, облечен в най-новата си премяна. Жените раздаваха топъл хляб и бито сирене, гощаваха с брано мляко офицерите в къщата на Чакър кехая. Измъчените селяни гледаха солдатите, радваха се на руската сила, благославяха я от сърце за даруваната свобода....

Покрита със сняг и скована от лед, Родопска планина се стопли от слънцето на многото човешка радост. “Добричковата кукувица бе довела пролетта по-рано от миналата страшна пролет” Обещанието на Добричковата кукувица се беше сбъднало и настъпваше пролетта на българската свобода.

                                              Областен Център българска култура в гр. Болград